Тук съзна, че със своя ум и презрение към хората можеше да властвува над тях. Жълто-кафените тютюневи листа с наркотично благоухание, които нареждаше на пастали и стягаше в денкове, можеха да се превърнат и за него в разкошен дом, в американска кола, печалби и могъщество… Трябваше само да усвои подробно манипулацията, такта на покупките, хитрините на „шкартото“, счетоводните похвати за укриване на печалбите, изкуството да се дават рушвети и полицейските начини за усмиряване на стачките. Трябваше само да прескочи преградата от директори и майстори, от простаци, шмекери и крадци на дребно, която пазеше ревниво местата си и затваряше пътя към тайнствения и недостъпен свят на едрия капитал, на акционерите, генералните директори и главните експерти. Понякога той успяваше да зърне хората на тоя недостъпен и всемогъщ свят. Те идваха с лимузини, които струваха половин милион, преглеждаха внимателно някоя голяма партида и след това отиваха да ловят с въдица риба в планината. Едни от тях имаха интелигентен вид, бяха фини и мълчаливи, други, напротив, го поразяваха със своя шум и простащина, с парадното и нахално показване на богатството си. Между последните се срещаха хора почти без никакво образование, бивши кръчмари и месари, вулгарни и безскрупулни като джамбази по панаирите, но успели да станат собственици на петдесет или сто милиона. Какво му пречеше да постигне същото? Отношенията му с хората бяха по-гъвкави, мисълта му по-остра, волята по-безскрупулна. По цели нощи той разсъждаваше върху това и тютюнът се превърна в огнена мечта, която изгаряше въображението му.

Борис направи лека гримаса и не отговори. Едно момиче не можеше да разбере нищо от възможностите, които обещаваше тютюнът.

Гроздоберът беше на привършване и само тук-таме в някое лозе имаше още хора, които се забавляваха с песни, акордеони и китари. По шосето пристъпваха коне, натоварени тежко с последните кошове грозде. От храстите свиреха щурци. Един заек изскочи отнякъде и хукна лудешки по тютюневите стърнища.

Когато излязоха на полянката, той свали сакото си и го постла върху изсъхналата трева. Двамата седнаха срещу слънцето с лице към града, къщите приличаха на малки зарове, разпилени около реката, а между тях, из улиците и площадите, подобно на мравки, пъплеха хора. Следобедният влак, идейки от София, наближаваше гарата като малка ленива гъсеничка. През гората те бяха изчерпали няколко дребни теми и сега мълчеха.

Борис съзна, че беше нетактично да се приближи до него сега. Той плати кафето и излезе на улицата.

Тя излъга — което й се случваше рядко — и се зачерви от срам. Домашните по алгебра и латински беше написала още в петък вечерта — първия ден от тридневната ваканция на учениците за гроздобера. Искаше да отиде на лозето следобед, понеже това беше най-удобното време за срещата й с Борис. Тогава баща й беше дежурен в участъка, майка й трябваше да стои в къщи, за да наблюдава разтоварването на гроздето, а Динко помагаше на работниците в лозето.

Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите тютюн му трепнаха. Най-после той я видя… Най-после той забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто.

(…) Способен и убедителен купувач от селата.“.  В записките му се откриват и прототипите на Курт Венкел – в образа на Фрайхер фон Гайер, граф Лерхенфелд – на граф Лихтенфелд, Лудвиг Даубер – на Прайбиш, Таквор Такворян – на Торосян, Жак Асенов – на Коен.

Струваше й се, че това студено и правилно лице би харесало на жените, за които четеше в романите. Но на нея не се харесваше особено. В часовете на вечерния здрач, когато почиваше от четене или от работа през деня, тя си бе изработила идеалния тип за красив мъж. Човекът, в който щеше да се влюби, трябваше да бъде висок и сух, но здрав, с дълги крака, с тънки и красиви ръце и с ъглесто лице, по което личат следи от дълбоки страсти. Синът на Редингота не беше такъв, но все пак в него имаше нещо, което я смущаваше. Той не приличаше на никой друг младеж в града.

Тютюн“ е първата творба, направила пробойна в изглеждащите несъкрушими канони на соцреализма, проправила пътя за едно по-разкрепостено развитие на българската култура.“

„Обладавал жив темперамент, романтична настройка, душевна мекота, доброта и отзичивост. Бил бониван, за когото парите били средство да изживее живота си леко, приятно разнообразно.“

Те се смееха весело и се закачаха помежду си. От време на време прекаляваха и биваха нахоквани от по-старите. Памида те изтърсваха небрежно в каци и кошове, а кехлибареножълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха да го запазят до късна есен. Когато се събираха около каците или сядаха да закусят, те започваха да се замерват със зърна, виковете им ставаха някак лудешки, а закачките — горестни и настойчиви, защото знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни.

Лозето даде добър плод, а и цената на тютюна се вдигаше. Той дремна малко, после лъсна ботушите си и отиде на работа.

Познанството на Димитър Димов с Жули Левиева го вдъхновява за образа на Варвара. И тъкмо когато буржоазните елементи заемат превес в творбата, именно познанството му с Жули Левиева довежда до баланс – тя му разказва за ранните си партизански спомени, за стачки и сражения с полицията , осигурява му засекретени по онова време снимки, правени по време на изтезания или отрязани партизански глави.